Вчера завърших "Хилендарският монах".
Не бях хващал художествена литература от доста време и бях позабравил колко леко върви.
Книгата е писана след средата на миналия век.
Прави впечатление, че Талев е избрал смачканото самочувствие на българите за основна причина, която кара Паисий да напише "История славянобългарска". Което разбира се не е без основание, имайки предвид прословутото:
"О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш своя език? "
и останалото написаното в историята на Паисий.
Но 260 г. по-късно, 150 от които свободни, сякаш нищо не сме научили.
Сами мачкаме националната си гордост, при положение, че имаме повече поводи за нея от почти всички народи, които ходят по Земята.
Пращаме децата в езикови гимназии с намерение, да ги натирим далеч от нас, да добруват в чужди държави. Да търсят доброто отношение сред чужди, при положение, че не можем да го видим сред своите.
Животът, събитията в него и заобикалящата ни среда се определят от отношението ни към тях. Промяната, която търсим е вътре в нас. Където и да отидем, тя няма да бъде там, докато не погледнем навътре към себе си.
Децата няма как да го осъзнаят, ако нямат родители, от които да видят пример.
На всяка крачка българи, които плюят по българското.
Изключително грозно.
И боли. Мен много ме боли.
Книгата е прекрасна.
Чете се на един дъх и има потенциал да отваря очи.
За красотата на Родината.
За гордостта от историята, която трябва да носим в сърцата си.
За това, което ни обединява.
✞✝✟