45-та година започва насилствената ликвидация на българското село и последвалата индустриализация и преместването на хората в градовете.
Убийството на един начин на живот, който е еволюирал през вековете. Много труд, истински общности, които малко от живите днес помнят.
Цяла система от реални познания изграждани с векове са били забърсани от дъската на живота. Земеделия, животновъдство, строителство са се владеели изкусно във всеки дом. И най-важното - възпитание и отглеждане на деца случващо се в основната единица на обществото - семейството.
Много от вас мислят, че хората тогава са били необразовани прости селяни. Всъщност не са били, а начинът им на живот е бил коренно различен. Децата са получавали образованието си от най-близките и общността. Образованието е било естествен процес, който е започвал от най-ранна детска възраст.
Да, децата и дори възрастните не са можели да четат и да пишат, но са знаели и можели хиляди неща, които ние, съвременните хора никога няма да научим.
Днес са задръстили мозъците ни с тонове излишна информация, която прави хората объркани и неуверени.
Преди по-малко от век такава е липсвала.
Не знам за вас, но аз копнея за българското село.
За онзи истински живот, който е кипял там.
Изчистен от целия бълвоч на съвремието ни.
За кравите, козите, кокошките, овцете, кончетата ..
За миризмата на оборски тор и прясно окосена трева.
За студената вода от стомната след изморителния труд, в който сме рамо до рамо с истински приятел.
За десетте дечица във всяко семейство. Големите грижещи се за по-малките.
За сладкия залък от комата хляб, който жена ми ще сложи на софрата вечер.
За истинския живот, мамка му ..